ЕСТЕТСКИ ТРЕПЕТИ И ДУХОВНИ ВЪЗВИСЯВАНИЯ ПО БИЛОТО НА СТАРА ПЛАНИНА

<< Назад
Тодор Симеонов | Добавена на 23.06.2010

Ники за пореден път се изяви като един приключенски Мефистофел и отправи предложение, на което не можах да устоя дори и под угрозата да хвърля лека сянка върху отношенията с възлюбената ми. Алпийското било на Стара планина, точно на време за лятното слънцестоене. В две поредни години изкачвам върхове по Стара планина с „Адвенчър” около есенното равноденствие, с повече от добри резултати и трайно задоволство, поне от моя страна. Така че, след кратко колебание се озовах в бързия влак за Карлово, където бе мястото на срещата ни.

Понеже влакът бе бърз, закъсня само 15 минути, но като се има предвид, че с него все пак пътувахме половината група, бяхме изчакани от другата половина. След кратко запознаване се отправихме към Сопот, обхванати от приповдигнатото настроение на туристи, които ще спестят няколко часа катерене по върл баир, ползвайки лифт. Веселяците, които отговарят за въпросния лифт от Сопот до х. Незабравка, обаче бяха на друго мнение. Лифта работи, но не го пускат, преди да видят пред себе си група от поне 20 плащачи. Ние бяхме само шест, при това готови на определени жертви в името на спестяването на някои лев за бира. Така че след кратък разбор на широк кръг от теми, основно от областта на диетологията, поехме по върлия баир. Следвахме това, което някога е било пътека, преди палавници с колелета да го превърнат в трасе за спускане. Катерейки го ми ставаше зле при мисълта да ме накарат да се спускам от там с колело. Слава Богу, дали защото бе работен ден, или защото метеоролозите бяха наплашили народа с прогнозите си, но нямаше никой друг освен нас в планината. Така че с приятно темпо и обгърнати от облак за около три-четири часа се озовахме на хижа Добрила.

За хижата мога да кажа само хубави неща. Единственото, което я приближава до класическите хижи, са наровете. Иначе условията са повече от прилични и тази обстановка, заедно с радващите нас, спортните злобари, откровени провали на разни нарочени за фаворити отбори на световното, резултира в много приповдигнат дух в групата.

Нормалните хора не стават в 5 часа сутринта, за да хванат пътеката в 6. Това е и основната причина, за да не се наслаждават редовно на гледки, каквито планината предлага на готовите да жертват част от съня си. В ранното съботно утро бяхме възнаградени с панорами още с първите крачки нагоре по пътеката. Мощната снага на връх Вежен се извисяваше над морето от облаци на запад от нас, докато ние с все още неравна стъпка поехме на изток. Първата цел за деня бе връх Амбарица и след малко повече от час го достигнахме. Гледката от върха бе повече от грабваща, но погледите ни бяха приковани на изток, по протежение на билото, което в тази си част основателно се определя като алпийско.

Голям Купен ни очакваше и подсичането на Малка Амбарица и Малък Купен бе просто загрявка за същинското ходене. След кратка почивка за вафли и наставления, с очи вперени ту във върха, ту в езерото „Локвата”, пристегнаме каишките и в колонка по един поехме по стръмната пътека. Който е бил там, разбира за какво става дума. Който не е бил нека знае, че е добре да се подходи сериозно към този връх, за да не ви обсъждат след това в някой форум, как сте отворили работа на планинските спасители. Металното въже определено улеснява задачата с изкачването. Самото изкачване е точно толкова дълго, че да ви накара да се задъхате, без да грохвате току под върха и да стъпите горе с приятно разтуптяно сърце. Гледката е великолепна, а усещането може да опияни дори и някой със световъзприятията на главен счетоводител. Има си и тетрадка, в която е добре да оставите епистоларна следа, а ако не се чувствате призван да го сторите, поне не я късайте и хвърляйте. Двайсет минути на върха както обикновено минават бързо, в снимане и похапване на сладичко. Бързите въглехидрати определено са ви нужни на слизане, защото точно тогава е най-приятната, разбирайте трудна част, особено ако продължите на изток, като нас. Слизането от Голям Купен обаче съвсем не означава, че сте приключили с екстремните пасажи.

Такива ви очакват до връх Костенурката и е добре да запазите концентрацията си и да не се разсейвате, защото под краката ви се отварят радващи окото стръмнини. За истинските смелчаци има и паметна плоча на загинала катерачка, за да им напомни, че силата (разбирай смелостта) е нищо без контрол.

След връх Костенурката тръгнахме да подсичаме връх Жълтец, за да излезем на зимната пътека от хижа Левски към връх Ботев. В тази си част билото на Стара планина е необятно, времето все така бе с нас и палави облаци браздяха синевата, което лично на мен ми въздейства особено силно. За да е завършена картинката на идилия във високата планина пихме вода от извор, даващ началото на един от многобройните притоци на Стара река. Да наквасиш морни устни с леденостудена вода, да те погали прохладният ватър и да попиваш с очи панорамата – има хора, които повече и не искаме. Понякога обаче провидението е склонно да бъде щедро и към тази красота ни беше предложена и гледката на скален орел в полет. Отгоре! Тогава вече се почувствах едно с планината и усетих какво е да си истински жив. Искаше ми се да поостана горе, този момент на нирвана да продължи, но все пак ходенето се подчинява на определени правила и Ники ни поведе надолу към хижа Левски. Слизането подложи на изпитание останалите без сили крака и колене, но лесно няма и щом си се хванал, ще ходиш. Малко след 4 часа следобед бяхме в хижа Левски, която е класическа хижа. Дори малко по-класическа, в смисъл, че няма да е зле да има тоалетна вътре, но да се надяваме, че след като са направили парно и баня, стопанисващите я скоро ще решат и този проблем. А външната тоалетна е проблем, ако ви се наложи посред нощ да отскочите до нея. Особено ако нощта донесе буря, каквато само Балканът може да предложи. Имах чувството, че небето се е разтворило над нас и иска да ни удави. Светкавиците се сливаха и осветяваха през малкия прозорец скромната ни стая. Зарадвах се, че това ни бе спестено през деня, защото ако ми се случи нещо подобно на билото, и особено на онази тясна и коварна пътека, някой друг ще трябва да пише волнодумства и словоблудства...

След такава буря утрото е свежо и приканващо към изява. Пред нас стоеше само една задача – да слезем в Карлово навреме за транспорта обрано. Пътеката следва Стара река, която се пенеше и шумеше, събрала в себе си сила от снощната буря. Слизането е приятно, но поне на мен в един момент ми стана отегчително и откровено се зарадвах, когато най-сетне зърнах Карлово пред и под себе си.

Верни на традициите, ознаменувахме краят на поредното приятно ходене с похапване във вече известното заведение „Водопада” в Карлово. Един съвет – ако е неделя, не ходете там преди персонала да се е разсънил и осеверил от предната вечер. Иначе рискувате просто да забравят поръчката си. След хапването имахме сили само колкото да се метнем на влака, който по обратния път бе обикновен пътнически и съответно пристигна на Централна гара точно по разписание.

С няколко думи се опитах да предам впечатленията си от тези само два пълни дни, но наистина пълни. Писах вече, че Стара планина е магия, че към нея трябва да се подхожда с уважение. Ще завърша с думите, които оставих в онази тетрадка на връх Голям Купен: Уважавайте планината и тя ще си се отблагодари. Уважавайте себе си и се обичайте.

Бъдете здрави и до нови срещи!

Още снимки:

Дневник

инструменти за ремонт на велосипеди
Реклама в AdventureBG.net