Няколко реда за функцията на времето, ролята на денивелацията и как се ядат гъби.
Идеята за тези редове бе на Ники, но аз нося пълната отговорност за подбора на думите и структурирането им в изречения, така че ако не ви се понрави написаното, елате под моя прозорец да лумкате с тенекии, не под неговия.
Традициите са хубаво нещо, внасят елемент на порядък в днешния ненужно объркан и усложнен свят. След като миналата година изкачихме връх Ботев по случай Деня на Независимостта, трябваше и тази година да отбележим празника подобаващо. Първоначалната идея за демонстрации пред посолствата на Русия и Турция пропадна поради липса на доброволци, които да се замозапалят в името на тази светла кауза и се наложи да прибегнем до варианта с пешеходния туризъм.
Злият туристически гений на Ники конструира маршрут в една не чак толкова често посещавана част от Стара планина - масива на Триглав. Той попада леко встрани от основното старопланинско било, поради която причина легендарният преход Ком – Емине (Е3) не включва изкачване на втория по височина връх в Стара планина – Голям Кадемлия, 2276 метра. Два внушителни водопада в района и още няколко интересни възможности за съзерцание и наслада допълват картинката на това изкусително предложение.
Мога само да предполагам, но като гледам всяко истинско пътешествие започва в една или друга степен тривиално. В нашия случай БДЖ имаха грижата за този аспект, а ремонтът на Подбалканската линия вкарва допълнителна тръпка с прекрояване на маршрута София – Калофер, така че да минава и през Пловдив. Слизането от влака на гара Калофер, обаче, съвсем не означаваше край на транспортните неволи, а отвори нова страница с такива, защото изходен пункт за масива на Триглав е село Тъжа. То не е далеч от Калофер, но не и близо. Интервалите между преминаващите автобуси са доста дълги, а и те ви оставят на разклона за селото, което означава едва ли не час ходене отгоре...
На фона на това, си е чиста проба късмет да ви спре на стоп първата преминаваща кола, че и водачът й да е към селото. Човека прояви неистова проницателност като ме видя такъв един облечен като турист и каза: „Ти си ергенче, като гледам?” Точно в тази категория попада моя милост и поне на този етап, хойкането по баири не ме приближава ни на йота към топлината на семейното огнище, което пък се явява основна храна за размисъл в дългите часове на самото хойкане.
Село Тъжа предлага доста контрасти за външния наблюдател – видях нямалко очевадно богати къщи, както и десетки цигани с рядко мизерен и изпосталял вид. Добавете към тази ведра социална картинка и лек ръмеж - толкова лек, че да ви домързи да си облечете дъждобрана, но достатъчно мокрещ и ще добиете почти реална представа за леко минорния старт на начинанието. Но вярата в себе си и в провидението трябва да бъде силна, иначе по-добре не се захващайте с пешеходен туризъм. Ръмежът престана щом навлязохме в планината, а в по-късния следобед облаците вече бяха поразкъсани и синьото небе допълваше ранноесенните багри на национален парк Централен балкан. Маршрутът следваше черния път, който води последователно до хижите Русалка, Равна – Триглав и Тъжа, до Русалийския проход и в крайна сметка преминава през целия Балкан. Първата точка на осъзнаване, че ви предстои нещо красиво, е наблюдателната площадка в местността „Сладката вода”, от която се разкрива прекрасна гледка към водопада Бабско пръскало.
Пътят лекичко и спокойно ви води навътре и след 4-часово ходене и около 15-тина километра, се озовавате на поляната под връх Голям Кадемлия, известна като Голяма Равна. Голяма е и е равна, да, не е някаква шегичка. Самата хижа е бивша казарма, има доволно голям капацитет, а най-хубавата й особеност - освен читавите тоалетни, бани и топла вода – е фактът, че столовата си е в отделна сграда и няма кой да ви вдига шум, докато се опитвате да заспите. Респективно, не идват разни сънени да ви гледат на кръв, докато вие си купонясвате и разпивате...
Ранното утро на 20 септ. предложи динамично време, с весели и не чак толкова облаци и много приятен ветрец. Маршрутът ни за деня бе пределно лесен – изкачване до върха и слизане по ръба, без маркировка или пътека, право нагоре, не повече от 900 метра денивелация. По пътя взорът ни бе гален от препускащи надолу по стръмния склон крави; все по-омайни панорами към Долината на розите и Южния Джендем; изобилие от червени боровинки, което доста ни позабави и все по-пронизващ ветрец.
В субалпийската част се наложи да преминаваме през камъни, което допълнително ни затрудни, а гледката към върха, все така обвит в облаци и студът поставиха на изпитание волята ни.
Малко под върха попаднахме на път към един от каптажите и точно когато дори и на мен взе да ми писва от катерене и лутане в мъглата, замалко да се блъсна в сградата на изоставеното военно поделение. Ако сте в облак, няма какво толкова да гледате горе, няма дори нормална пирамидка, а само триангулачен знак. Така че след малко снимки и шоколад, право надолу.
Слизането предложи доста положителни емоции, провокирани от гледките, ведрината, боровинките, усещането за още един изкачен връх – не обичам израза покорен, защото ти не покоряваш върха или планината. Върхът те допуска до себе си и в крайна сметка ти си покореният. Малко преди хижата, пред гладните ни очи попаднаха немалко гъби, които проведеният на място органолептичен тест и тройната експертиза от независими познавачи, определиха като ядливи. Приготовленето им се оказа времеотнемащо, но крайният резултат бе повече от задоволителен и нашего брата постави личен рекорд по изядени саморъчно набрани гъби.
21 септември. Поспиване до по-късно и усещане в долните крайници, което води до задоволство, ако сте мазохист вътре в себе си и до въпроса „Защо го правя”, какъвто и да сте. Целта ни за деня бе връх Марагидик, без предвидени денивелационни изстъпления и борба със стихиите. Лежерно и небрежно се оставихме на пътя да ни поведе нагоре по течението на река Тъжа, като всяко по-открито място ни предлагаше прекрасни гледки към Козатя стена, която не е онази Козя стена, но определено е от същата категория. Бе ми казано, че ще видим Кадемлийско пръскало, но Ники предвидливо не ми бе развалил изненадата и затова когато след поредния завой водопадът се откри пред мен, бях повече от изненадан. Страхотен водопад, внушителен, изливащ се между диви скали, които чудесно подсилват общото впечатление и те оставят без думи. Мястото може да поеме много филмова лента, но предвид факта, че и връщането ни бе оттам, решихме да оставим някой и друг кадър за залез над водопада – което се оказа печеливш ход от чисто естетска гледна точка.
Следва местността Смесите, откъдето ние поехме на запад в посока хижа Тъжа, покрай изоставения Дом на овчаря, сега хижа „Мандрата”. Хижа Тъжа предлага великолепна гледка и ние й отдадохме заслуженото. Но върхът ни зовеше и нито килимът от червени боровинки, по който вървяхме, нито пък умората от предния ден не ни възпряха да побием своя пряпорец на връх Марагидик - 1850 метра. Гледката от върха е за познавачи, макар че и непосветеното око ще се изуми от панорамата. На такова място духът се възвисява, полита и се устремява – към каквото там има нужда да се устреми духа на обикновения човек, в общия случай притиснат от дребнави неволи и битовизми.
Споменатото вече провидение не ни дари с насладата от чисто небе и масивът на Ботев бе затулен под сив похлупак. Но дори и така резерват Северен Джендем, билото на запад до връх Вежен и на изток до Тревненския балкан – всичко това е достатъчно да ви вдъхнови за нови походи, да изпълни гърдите ви с гордост и ума ви с въпроси, че и с отговори... Много е силно и всеки трябва да намери сили в себе си поне веднъж да направи нещо подобно.
На слизане от върха подобрих собственото си най-добро постижение по консумация на червени боровинки и се насладихме на гледките към Голям Кадемлия и водопада по залез.
След такъв ден няма какво толкова да направите освен да размишлявате – и ясната есенна нощ, с изобилни и едри звезди е най-добрият фон за това.
Туристът и добре да живее, в един момент трябва да се смъква надолу. Та и ние така, 22 сеп бе денят ни за слизане, през екомаршрута Бабско пръскало, който минава над самия водопад и води до хижа Русалка. Точно около водопада, пътеката е доста върла и определено ще ви задъха. Ако обаче не успее да го стори, гледката от панорамната площадка ще ви спре дъха. Целият източен край на масива на Ботев и Южния Джендем, района на Белмекен в Рила, Родопите до Сини връх, за Средна гора няма смисъл да казвам – всичко това е на длан, плюс водопад за разкош и тръпка.
Сетивата са преситени след всичко това, но не чак толкова, че да не мислите за храна след като се смъкнете отново в село Тъжа. Поне при мен е така. Ники се бе погрижил и за този аспект и под негово давление заситихме глада си в една чудна механа в Карлово. Но това вече е една друга история, следете поредицата ми „Къде да ядем след здраво ходене”...
И така, само 3 дни и половина, но истински – като планината. Стара планина е магия, там нещата са максимално изчистени от фалш или лустро. Планината е дива, но и грижовна към тези, които я уважават и знае как да възнагради истинския ценител на природата. Ще завърша с думите, които написах в тетрадката за впечатления и изумления на връх Юмрука на 20 авг: „България е красива, да докажем, че я заслужаваме”.
Още снимки: