ЛО МАНТАНГ - ПОСЛЕДНОТО ТИБЕТСКО КРАЛСТВО

Малкото автономно кралство Ло Мантанг (или Мустанг, както го наричат хората от Запад) се намира на територията на Непал. Обхваща площ от 2000 кв. км. в горната част на р. Кали-Гандаки, на север от главния Хималайски масив.

Притиснат между огромните територии на Индия и Китай, Непал изглежда като невръстно джудже. В действителност обаче със своите 885 км. дължина и 200 км. ширина, по територия е колкото Австрия и Швейцария взети заедно. На това късче земя се намират 8 от десетте най-високи върхове на земята, както и “Изгубеното Тибетско кралство”. Да бъдеш на територията на Непал всъщност означава да посетиш Тибет – единствената част която не е засегната от Китайското влияние и в която тибетската култура се е съхранила в чистия си вид.

Преди 130 милиона години тук е имало море, следи от което и днес могат да се намерят покрай коритото на реката – черни вкаменени останки от морски охлюви, миди и раковини. Те могат да се събират или купуват само на пътя покрай реката Кали-Гандаки, който се счита за свещен. Индусите вярват че тук живее черната Кали – богиня на смъртта и разрушенията, а черните вкаменелости са олицетворение на великия бог Вишну – пазителя на живота. От незапомнени времена пътешествениците са носили със себе си морските черупки, като амулети за да се защитят от гнева на Кали.

Според учените тук се е намирало Тетисово море – изчезнало при сблъсъка на Индия с Евразия при който са се образували Хималаите.

Четири часа полет от София до Москва. Следват още десет до Катманду – столицата на Непал, после половин час по въздуха или пет часа по земя (ако ви е писнало да летите) до Покхара – курорт в централен Непал, накрая отново половин часов полет от Покхара – и вече сте в Джомсом, административната столица на кралство Мустанг или Ло (на местен език).

Силните ветрове минаващи през дълбоките разломи на Анапурна и Даулагири, изострят и без това рязката смяна на континенталния климат. Те спомагат за образуването на пустинния и безплоден ландшафт, чиято безжизненост засилва още повече величието му. Оцеляването в такива сурови условия става невероятно сложна задача, даже и за закалените високопланински жители. Височината и сушата позволява да узрее само една реколта през годината.

За основател на кралство Ло Мантанг се смята Аме Пал, който около 1380 г. е завладял и обединил четири независими крепости – Пура Шашагам, Кара, Пуран и Рари Дзон. След дългогодишни войни кралството се оказва с големи задължения към краля на Джумла – старо Хималайско княжество, разположено на южните склонове на масива Дхаулагири, властвало някога над цял Западен Непал. Мантанг плащал данък на Джумла повече от двадесет години, докато кралете на Непал не завладели тази страна и прехвърлили данъка към себе си. Непалците обаче никога не са завладявали Мантанг, а само приели задължението да го покровителстват в замяна на плащания данък.

Постепенно земята на Ло (по името на 7-8 хилядното и население), спечелва славата на търговска зона и в дните на своя разцвет се превръща в център на културата и религиозното учение, отстъпващ единствено на първата Тибетска столица Лхаса.

В края на 50-те години на миналия век, след Китайската инвазия в Тибет и бягството на Далай Лама в Индия, Ло Мантанг се оказва в изолация. Китай затваря северната му граница, същото прави и Непал от юг, тъй като кралството става главен център на Тибетската партизанска съпротива. Най-страшните Тибетски войни Khampas, подкрепяни от ЦРУ (някои дори тайно обучавани в САЩ) извършвали акции на територията на Тибет. В разгара на борбата в кралството и пограничните райони са се намирали най-малко 6000 войни Khampas. ЦРУ подкрепата приключила в началото на 1970 г., когато САЩ, осъществили нови и по-добри отношения с китайците. Правителството на Непал е било натиснато да предприеме действия срещу партизаните, а Далай Лама на запис призовава съгражданите си да свалят оръжие.

Страната е била недостъпна за външни лица докато през 1991 г. в Катманду не избухва масово народно въстание, въвеждайки в Непал парламентарната демокрация. Тогава всички затворени до този момент територии частично се откриват пред света и през 1992 г. първите пътешественици посещават страната на народа Ло.

Днес туристите посещаващи това място се сблъскват с приключение назад във времето – едно малко феодално царство непроменило се от средновековието до днес. Един от последните центрове на Тибетската култура незасегната по никакъв начин от външни влияния. Ло Мантанг все още си остава строго будистки край, чиито жители съхраняват своята тибетска култура и обичаи. Той е и до днес “…и странен и чуден”.

В средата на 70-те години на миналия век правителството на Непал се намесва във вътрешните работи на Ло с обширни планове за развитие на региона и културна интеграция. Територията на юг от Кагбени е открита за туризъм, но горната част от кралството остава забранена. Въпреки слабото подобрение на условията за живот, свързани с построяването на начални училища, здравни пунктове и водопроводни канали, направеното не може да компенсира икономическите загуби причинени от затварянето на границите.

Обединената гилдия на фермерите и търговците Ло-Па (както те сами се наричат), винаги е трябвало да се адаптира към трудните условия за да оцелее, но никога преди това не се е изправяла пред подобна заплаха за самите основи на тяхното общество. Разбира се, затварянето на горната част от кралството е спомогнала да се съхрани една микроскопична версия на стария Тибет. Заедно с това обаче следва обедняване и изолация на населението, а също и невъзможност да се възползва от приходи от туризма и чуждестранните помощи предоставяни на Непал. Изходът от ситуацията, сега, когато първите вълни от туристи и пътешественици откриват пред себе си и пред света забраненото кралство, е да се намери разумен компромис между националните и чуждестранни интереси, така че да не се навреди на богатата, но крехка култура Ло.

Единствения реален начин днес да се доберем до кралство Ло Мантанг (без въздуха), остава традиционния път по долината на река Кали-Гандаки. По същия начин както от незапомнени времена търговците са водели своите кервани от мулета натоварени с жито, ориз и предмети за бита. Това е едно приключение по стъпките на Индиана Джоунс.

Сега повечето хора, включително и местни жители използват малки самолети Twin Otters, извършващи ежедневни полети от Покхара до Джомсом. Този запленяващ духа полет е възможен само в ранното утро, когато все още не се е появил съкрушителния северен вятър. Маршрутът минава по главното било на масива Анапурна в северо-западна посока. Постепенно зелените тераси отстъпват място на пустинни планински пейзажи. На където и да погледне, човек вижда само редици от заснежени върхове опиращи в небесата. Никакви признаци на растителност и живот – природата не се подчинява на човешките закони.

Пътешествениците попадат в съвсем различен свят. Ступи (Непалски будистки храмове) се сменят с Чортени (Тибетски будистки храмове или параклиси), боядисани, както и скалите около тях в ярко червено. Това е знак че се намирате в друго измерение и посоката на живота се завърта към Лхаса – столицата на Тибет.

Джомсом – транзитния град. Разположен е на кръстопътя на основните трекинг маршрути, а от скоро построената самолетна писта затвърдява ключовата му позиция в региона. Въпреки наличието на съвременни къщи, основната част от града представя традиционната тибетска култура. Коне, загърнати в ярки вълнени черги, мулета със звънчета на шията, завързани по главните улици и търпеливо чакащи да се отправят на поредния поход. Местните жители и туристи се пазарят с шерпи, а между тях минават тибетски момичета опитващи да продадат на чужденците разни сувенири.

Джомсом е построен на 2700 метра височина. В края на града е изграден малък висящ мост, а след преминаването му, човек попада в Кали-Гандакската долина – един от най-дълбоките каньони в света. На това място огромните скални пукнатини, разсичат Хималаите в най-високите им части.

От тук за около 3 часа може да се отиде до Кагбени, средновековен град разположен върху зелен остров, на височина от 2810 метра. Тук жителите се разхождат в традиционни тибетски одежди, а времето сякаш е спряло да тече.

Територията от Джомсом до Кагбени условно се нарича Долен Мустанг (Мантанг). Кагбени е най-северната точка от кралството до която може да се достигне без специално разрешение и съпровождащ офицер. Тук е входа за Горен Мустанг, до скоро затворен и изолиран от света. Тук е вратата за Ло!

В покрайнините на селото, близо до полицейския участък, стои метална табела с категоричен и интригуващ надпис: “ТЕРИТОРИЯ С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. НИКОЙ ДА НЕ ПРЕСИЧА ЛИНИЯТА”. До 1992 г. тук е минавала линия зад която не се е преминавало. Сега входа е преоткрит. Специално разрешение за посещение на Горен Мустанг (който започва след Кагбени), може да се издаде за 700 долара на човек. Тук в това село е новия пропускателен пункт за туристите – приключенци. На север пътя продължава по долината на Кали-Гандаки и ни отвежда в сърцето на забраненото кралство. След преминаването на Кагбени, местното наречие тхакали отстъпва място на диалект изключително близък до класическия тибетски език.

Градът-крепост Ло Мантанг, историческата столица на народа Ло, дава и названието на самото кралство – Мантанг (името Мустанг идва от изкривеното от европейците название Мантанг). Необходими са неколкодневни преходи по планински пътеки, минаващи през доста превали, за да се достигне билото и от височина 3850 метра да се види платото Ло Мантанг и белите стени на столицата. Невероятен планински трекинг, изпълнен с приключения и страхотни гледки към Хималайската пустиня и ... скучно ежедневие за местните жители.

Около 1000 от жителите на кралството са събрани в столицата Ло Мантанг - правилен четириъгълник 300 на 150 м, от всички страни обкръжен от висока стена с една-единствена порта. Тя спира не само враговете, но и пясъчните бури. Входът е разположен в Североизточния ъгъл на стената и край него се събират деца и възрастни – да поиграят и да поклюкарстват. В града се намират около 150 плътно построени къщи, многобройни резиденции за лами, храмове, манастири и кралския дворец. Училището, медицинския пункт, полицейския участък са изнесени извън градската стена. Конструктивно градът не се е променил от ХV век насам, което го прави един от малкото средновековни градове съхранени непокътнати.

Почти цялото население на град Ло Мантанг живее зад градските стени. Повече от сто плътно построени сгради запълват всяко възможно пространство. Тесните коридори между къщите които трудно могат да се нарекат улички, са свързани в сложни лабиринти, а на покрива на всяка сграда се развява молитвен флаг. Въпреки препълненото пространство зад стените на града, построяването на триетажни жилища е позволено само на знатните семейства. Обикновените хора трябва да живеят в двуетажни домове.

Най-високата и изпъкваща сграда в Мантанг е дворецът. Разположен на четири етажа в центъра на града в него живеят кралят със своята съпруга и представители на аристократични семейства от Лхаса. Кралят е активен ездач и в конюшните му се пазят най-добрите коне от областта. Той отглежда също и кучета – свирепите тибетски мастифи, чийто лай се разнася до втория етаж на двореца.

В Мустанг жените са на голяма почит, защото са значително по-малко от мъжете. В Кралството е разпространена полиандрията – това е форма на брак, при който на една жена се пада повече от един мъж. Интересното в случая е че жената може да се задоми първо за най-големия син, а след като му се роди дете, е напълно нормално да се премести в постелята на по-младия (ако междувременно той не е изгубил търпение и е станал монах).

За столицата Ло е написано доста, но може би в едно всички автори си приличат – влезеш ли в страната те обхваща чувство на абсолютна изостаналост. Всеки път към миниатюрното кралство е изпълнен с невероятно очарование. Пътуването в Мустанг е като пътуване във времето. Навсякъде се срещат храмове, манастири, параклиси. Пътешествениците по тези места твърдят, че там може да се чуе най-невероятната тишина на света и човек да се почувства най-близо до Боговете.