Докосване до Странджа

В скромните си напъни за осмисляне на заобикалящата ме действителност стигам до извода, че като цяло клишетата не са лошо нещо. Започвам да гледам на тях като на някогашни проблясъци на остроумие, устояли на времето и доказали, че могат да направят така, щото дадено послание да бъде разбрано от широк кръг.

Започвам по този леко претенциозен начин и обещавам да завърша традиционно. Колкото до съдържанието – ще се опитам да предам впечатленията си от един край на България, който определено заслужава да му се обърне внимание. Ключовите думи в предното изречение са край и България. Защото за добро или лошо Странджа е някъде там, в ъгъла на картата. А нейната история е историята на България, от мистериите на траките до разделените от новите граници родове.

Признавам си, че подходих към тази сравнително ниска планина с известно недоверие и леко занижени очаквания. Твърде многото клишета около нея провокираха скептика в мен. Както подобава на мъдър и търпелив наставник обаче, тя просто ме остави да прогледна относно истинската й същност и ме отпрати по живо, по здраво. „Ники, много ми се ходи из Странджа” – моята скромна особа, някъде в района на Мальовица „Ами и на мен” – с усмивка отговори Ники, някога през есента. Няколко месеца по-късно осъществих мераците си, което за пореден път издигна Клуб Адвенчър в очите ми, а и не само в моите.

Ден отпуск, за да прекосим почти цяла България от запад на изток и прогноза за лошо време, която понякога се сбъдваше. С който трябва сме на крак от ранни зори и по пладне вече поемаме на юг от Бургас, по път който според табелите през следващите 60 км „се рехабилитира”. Табелите не лъжат и дори за хора, пообиколили из Краище, дупките идват малко в повече. По централната улица на Звездец вече са убили скоростта ни до тази на пешеходец, така че спокойно мога да се израдвам на табелата на смесения магазин: Газ, мас, пирони, патрони! Кратко, точно и ясно маркетингово послание. Малко преди изхода на града се отклоняваме в ляво, за да поемем към Петрова нива и веднага разбираме, че сме в един друг свят. Отне ми малко време за да установя, че буквално сме потопени в птичи песни и трели, че гората наоколо ни е истински жива. Още по-сигурно доказателство, че планината кипи от живот, срещнахме в зурлите на свободнопасящи полудиви прасета. Не се наемам да твърдя, че радостта от срещата ни бе споделена, защото хайванчетата се разбягаха, щом насочих фотоапарата.

Петрова ниви е място свято за всеки, в чийто гърди тупти родолюбиво сърце, за тракийците тя е каквото са Рожен за родопчани и Предела за македонци. Стигането до нея е своеобразно изпитание за решимостта ви да почетете род и история. Изпитах истинско уважение към хората, които се събират тук по Илинден, за да спомнят борците, паднали в неравен бой за свобода преди малко повече от век. Върнахме се до основния път и без особено бързане се добрахме навреме до Малко Търново. То наистина е интимно малко, а на влизане в него погледът е прикован върху позлатеното кубе на католическия храм. Както по-късно разбрахме, в града е имало значително католическо присъствие, което поне за мен бе изненада. Разбира се, има и православен храм, който заедно с къщите на музея и на Информационния център оформя сърцето на града.

В началото на Май денят вече е достатъчно дълъг, така че имахме време да се настаним и освежим, преди да се отправим към първата ни цел в района, местността Пропада. Недалеч от града, като пътят до нея е означен с табели, така че има само едно място, на което може да се объркате. Пропада е некропол, който определено не грабва окото на неспециалиста, но е добро встъпление към тайните на Странджа.

След дългия път сънят ни споходи рано, за да станем призори на Гергьовден и да се насладим на едно свежо утро, с ободряващ ветрец и палави разкъсани облачета. Идеално време за ходене, в нашия случай – към първенеца на Българска Странджа, връх Голямо Градище. Идея си нямам с какво го сравняват, че да го нарекат Голямо. За да го достигнем, местният водач ни отключи кльона, след което ни поведе по път, използван от гранична полиция. Малко кал, малко гледки към околните зелените бърчини, пролетна гора с изумрудени оттенъци и ето ни малко под върха, пред една наводнена дупка. Една от загадките на Странджа, предполагаемият гроб на египетската богиня на Луната Бастет. Всеки може да се порови в Мрежата за повече информация, така че ще си я спестя тук. В легендата са замесени имена като Ванга и Людмила Живкова, както и въздесъщите „военни”, без които явно не е достатъчно тайнствено. Малко над това място е и самият връх Голямо Градище, от който се открива гледка към цяла Странджа и първенецът й връх Махиада, на територията на Турция. Тук осъзнах, че едно от клишетата за тази планина си е точно на мястото – Странджа е като Родопите, с безкрайни преливащи се възвишения и пазви. Гали окото и носи наслада за душата на туриста.

Обратно по пътя, по който се изкачихме и ето ни на изходния пункт за следващия обект – Мишкова нива. Минахме покрай китна вилна зона, отново през кльона и поехме по горски път. Чудна лека разходка, като притичалата пред нас сърна ни даде ясно да разберем, че освен тайнства, планината е приютила и много живот. Последното размишление е в лек контраст с поредните гробове, култов храм за погребални обреди и останки от римска вила, които всъщност са Мишкова нива. От храма е останало достатъчно, за да получи съвременния човек представа за силата на вярванията на древните жители на нашите земи. 

Върнахме се по същия път, за да си дадем заслужена почивка по обед, след което се отправихме към друго интересно място, местността Камъка, по пътя за Царево. Тя също е обозначена с табелка, но определено помага, ако не бързате и се озъртате, за да я видите. Древните траки са обожествявали слънцето и на това място могат да се видят така наречените „соларни кръгове”, а за по-интересно има и „провиралище” – дупка в една скала, през която се преминава, да не кажа пропълзява, за здраве. Липсват инструкции от коя страна е правилно да се провре човек, ако иска да се отърве от болежките си, затова и се въздържах. Но без никакви задръжки се насладих на гледката, която се открива оттам – зелено, зелено и отново зелено, колкото може да поеме човек. Отново птичи трели и пъргави гущери навсякъде около нас, толкова много живот, че човек без да се усети забравя напълно за градската суета и гмеж. Следващият ден бе посветен на ходене по екопътеката край село Сливарово. С понятието екопътека доста се злоупотребява и затова имахме едно на ум. До село Сливарово се стига по отбивка от пътя за Царево, която е „очакълена”, което ще рече, че девет километра се изминават неприлично бавно и с много внимание. Като достигнете до селото обаче забравяте за тези неволи и пред взора ви се открива чудна панорама. Въпросната екопътека тръгва от храма „Св.Панталеймон” и ви повежда надолу към река Резовска. Създателите на екопътеката са сложили табелки с наименованията на растителните видове, покрай които минавате, има и маркировка. Не след дълго сте на брега на реката, по която минава държавната граница с Турция. Място спокойно, интересно, дори леко екзотично. Реката бе доста буйна и за съжаление много мръсна. Пътеката ни поведе нагоре срещу течението, по нахвърляни клонаци и боклуци от високите води. На едно място за кратко изгубихме маркировката, но след уверена намеса от страна на нашия водач Свилен, продължихме в правилната посока, за да се озовем на наблюдателна площадка над бързеите. Оттам отново покрай брега и нагоре по едни интересни скали, за се озовем на чудно място за отдих. Отдъхнахме доволно добре, след което по маркировката и през селската мера се върнахме в селото.

Макар и интересно, това ходене не бе достатъчно за да ни натовари, имахме и време, та Свилен предложи да посетим Индипасха. Идея си нямах за какво иде реч. Оставихме колите на пътя, за да походим по-малко от час до това наистина скътано място. Маршрутът е лек, гората чудесна, планината щедра откъм звуци и гледки – истинска наслада, пир за сетивата. Всеки крачи, потънал в свои си размисли, за да се озовем в усойно място, където изпод една канара тече бистроструен извор. От скалата се спускат лиани, короните на дърветата препречват слънчевите лъчи и като цяло излъчването е леко мистично и откровено езическо. Импровизираният православен кът с икони и свещи по-скоро допълва това усещане. От древни времена се счита, че водата е лековита и всеки, който вярва, че тук е намерил изцеление, оставя по някоя своя дреха, вързана на лиана. От което мястото придобива определено странен и озадачаващ вид, но в сърцето на Странджа това някакси изглежда естествено. За Индипасха има писания, достъпни в Мрежата и всеки, който прояви интерес, може да се порови. За себе си мога да кажа, че самото ходене до извора носи достатъчно целебна сила, че да останеш насаме с тази планина е като панацея за изстрадалия градски човек, зажаднял за ласката на природата.

Дойде време да оставим Малко Търново, за да се завърнем към онзи, другия живот. Решихме пътем да посетим село Бръшлян, което заедно с Кости и Граматиково е сред най-известните в Странджа. Има защо. В тихото неделно утро ленив дим се стелеше от комините на повечето къщи, издържани в типичния за района стил. Селото е малко и много истинско, с богата история. Добре запазената църква, приютила и килийното училище, е била свидетел на немалко исторически драми и обрати. Беседата на уредничката, която ни запозна с историята на селото и неговите жители, задължително трябва да се чуе от всеки, който храни интерес към род и родина. Сърмашик, както е старото име на село Бръшлян, бе за нас една неочаквана, но благотворна глътка българщина и достоен завършек на първото ни докосване до Странджа.

Опитах се с няколко думи да предам преживяванията си от този край на България. Убедих се, че клишетата за Странджа в случая са си съвсем на място – планината е жива и дива, езическа и магическа.

Обещах да завърша традиционно – отворете очите и съзнанието си за красотите на малката ни татковина и смело я опознавайте без предразсъдъци. Уважавайте себе си и труда на другите, ценете природата ни и я пазете. До нови срещи и бъдете здрави!

Още снимки >>