ЦАРИЧИНА - ЕДНО ЗИМНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

<< Назад
Тодор Симеонов | Добавена на 24.02.2011

Повечето хора свързват името „Царичина” с „една дупка, копана от военните преди време”. За съжаление скромните ми познания по този забулен в загадъчност случай не ми позволяват да коментирам. Целта на настоящото писание е да даде епистоларен израз на впечатленията и емоциите, които съпровождаха и белязаха кратко, но интензивно зимно ходене в този резерат. Защото Царичина е резерват, част от Национален парк „Централен Балкан”. Ако все още не сте се досетили – в следващите редове ще става дума за туризъм. Зимен, при това.

Поканата от Ники определено не ме свари неподготвен относно терена, местата за настаняване и гледките. Запознанството ми с връх Вежен и Царичина датира от един преход през август 2009, който до голяма степен ми отвори очите относно потенциала на района за красоти и гледки. Така че колебанията сега, доколкото въобще ги имаше, бяха свързани основно с наличието или не на достатъчно сняг за снегоходки, както и преодоляване на обичайните корпоративни бариери. След като успешно се справих с последните, в ранната петъчна утрин се влях в редиците на скромната ни, но достойна група и водени от Ники, поехме на път. Обикновено приключенията започват тривиално и този път провидението не изневери на себе си, в лицето на стар зелен автобус Мерцедес, който към края на пътуването ни бе доволно претъпкан с всякакви хора. След като благополучно слязохме на автогара Тетевен, се оставихме на местен, да не кажа местният, нелицензиран таксиметров шофьор, да ни отведе до същинската изходна точка за самото ходене. Кървавото кладенче на река Костина, току над село Рибарица. Мястото е изиграло своята драматична роля в епопеята на Априлското въстание и докосването до историята бе великолепен старт за разходката ни из този дял на планината, видяла и съпреживала толкова много. Поехме по горски път, нагоре срещу течението на реката, нежно галени от силния южняк.

 

 

Да, точно така, вятърът бе южен, което е друг начин да се каже, че иде валеж, който посред зима обикновено е от сняг. Като цяло усещането обаче бе за ранна пролет и дори дебелият лед, покрил скалите на по-усойните места, не връщаше зимното настроение.

Ники обича да изненадва и в този ден изненадата за нас бе една позабравена и дори леко позабранена пътека. След като походихме по пътя колкото да влезем във форма, поехме по пътеката, която все пак бе достатъчно добре маркирана и проходима. Под проходима имам предвид, че ако издържате на катерене по върли баири, ще оцените дивата красота на района. Ако не сте от най-държеливите, в опитите си да се борите с червените кръгове пред очите, е много вероятно да пропуснете горолома, вековните ели, скованите от лед скали наоколо. Или пък сърничките, които все пак успяхме да зърнем, преди инстинктът им да ги отведе далеч от хорските очи.

След чудното изкачване едва успяхме да се усетим къде сме и ето ни в хижа Бенковски. Стара, класическа хижа, отзвук от един доста по-романтичен период от развитието на организирания туризъм в България. Стопаните се стараят да поддържат чисто и уютно, както и топло, което има огромно значение през зимата. Отношението им бе повече от добро и мога само да си пожелая повече такива места и хижари.

Лаконичната прогноза на Ники за много сняг вече бе започнала да се сбъдва, когато отворихме очи по развиделяване на следващия ден. Изкушавам се да се поведа по клишето и да напиша, че снежинките падаха с игрив танц. В снеговалежа обаче нямаше нищо игриво и снежинките падаха с енергичност, която ясно показваше, че през този ден екипировката и тленните ни проекции ще бъдат подложени на изпитание.

 

 

Маршрутът като цяло бе лек, или поне тогава през август ми се стори лек. Сега не, особено като излязохме от пътя и се спуснахме в Суватски дол. Там на места бе до над коляно, но пък по тази пътека спестихме доста. Така или иначе обаче, за да се стигне до хижа Вежен, се върви по път, което на групата като цяло се стори отегчително и едва ли не досадно. За себе си мога да кажа, че да си ходя кротко в притихналата планина, да вдъхвам кристално чист въздух и да усещам как малко по малко съзнанието ми се избистря от ежедневната шлака и битовизми, не съвпада с представата ми за досада. Така или иначе, след спокоен и не особено натоварващ преход, се озовахме в хижа Вежен.

Хижа Вежен не е като хижа Бенковски и ще се спра дотук, за да не се превръща скромният ми творчески напън в излияние на недоволен непушач, който се дразни от шума и крясъците и обича да му е топло и чисто.

Последният ден от прехода ни бе формулиран като слизане от хижа Вежен до Рибарица по маркираната пътека. Следвайки нашето решение да не вземаме снегоходки, времето се бе постарало и снега бе над коляно. Снежинките все така си падаха, вече може би не чак толкова енергично на моменти, но с настойчивост, която по принцип радва почитателите на зимата. Преди нас скоро не бе минавал никой по пътеката, която се вие през великолепна смесена гора. Ама много смесена, видяхме дори и бяла мура – резерватът е най-северното местообитание на този балкански ендемит. Отново горолом и вековни ели и буки радваха взора ни. Наслаждавахме им се без да бързаме, до голяма степен и заради палавите препятствия по пътеката, едва прикрити от снега.

 

 

Комай само Ники не успя да падне, докато ние мине се не мине и посядахме, сред звънък смях и кикот. В началото полегата и сговорна, пътеката в един момент стана доволно стръмна, което заедно с дълбоката урва, отворила се от едната ни страна, предразполагаше към повече внимание. Както обаче обичам да казвам, ако подходиш с уважение към планината, тя ще ти се отблагодари и в крайна сметка бяхме възнаградени с прекрасни гледки и емоции. След спускането и преди отново да поемем по пътя, направихме въглехидратен разбор и по ентусиазма и настроението на колегите туристи разбрах, че възторгът и въодушевлението от природната картина са споделени.

Като казвам по пътя, нямам предвид почистен и опесъчен път, а горски такъв, който слиза от хижа Вежен към Рибарица. Покрит с пухкав като пудра захар снежец и следващ реката, пътят повече от час ни даваше възможност да се насладим на смълчаната планина. Застинала в очакване на пролетното пробуждане, гората сякаш искаше да ни покаже колко е могъща и как времето за нея и за нас тече по различен начин. Искаше да ни напомни, че е била там преди нас и че нашите дребни козни и домогвания не чинят много пред нейната мъдрост и сила.

Красотата и размишленията, до които тя води, в съчетание с усилното ходене, дават един резултат и той е глад! След символична закуска и сравнително тежък терен, изнурените ни тела искаха подкрапа и то солидна. Намерихме я на центъра на Рибарица, в селска кръчма с веселяшкото и донякъде подвеждащо име „При сестрите”. Сестрите ни позаситиха, след което същият онзи нелицензиран труженик ни отведе обрано до Тетевен. Паузата до отпътуването на автобуса запълнихме пълноценно, като разгледахме местният исторически музей. Богатата история на Алтън Тетевен, както някога е бил наричан и важното място, което е играл този градец в национално освободителните ни стремления, задължават всеки, който уважава род и история, да посети музея.

Накратко се опитах да споделя тези непълни три дни, през които благодарение на Ники се откъснахме от ежедневните дребнавости, за да се оттадем изцяло на Балкана. Ще завърша както аз обичам, леко наивистично и може би високопарно, но така ми иде отвътре: ако всеки от нас таи в сърцето си обич към природата и уважение към достойнството и труда на останалите, всички ние ще бъдем по-добри човеци. Бъдете здрави и до скоро!

още снимки от същия поход:

Дневник

инструменти за ремонт на велосипеди
Реклама в AdventureBG.net