До Райското пръскало през февруари

Предния път, когато събрах смелост да пиша по темата за преходите, организирани и водени от Ники, започнах с това, че за изнежения градски човек е силно препоръчително от време на време да напуска комфортната си среда, за да се самоподложи на някое леко изпитание. Позволявам си да се самоцитирам воден не от тщеславие, а явно защото Провидението следи делата на клуб Адвенчър БГ и реши за пореден път да ни подложи на изпитание. От което ние за пореден път излязохме с чест .

Хижа Рай е най-известната хижа в България, за нея и за Южния Джендем е писано и казано много. Човек трудно може да надгради цялата камара хвалебствия, мнения, оплаквания и терзания, в които това култово място играе централна роля. Всеки, на когото Стара планина е показала опаката си страна и е намерил покрив, топлина и отмора в тази хижа, ще се съгласи, че тя е райско място. Неподправено планинарска, нерядко препълнена и шумна, хижа Рай няма как да бъде подмината, незабелязана или забравена. В личен план тук е мястото да споделя, че при първото ми ходене с Ники именно тя бе нашият изходен пункт.

За обръгнатия и сериозен планинар преходът от Паниците до хижа Рай е просто загрявка и въведение към изкачването на връх Ботев. Така че споменаването на подобна разходка в компанията на опитни туристи надали ще предизвика тяхната завист, удивление или учудване. Допълнете обаче, че сте го направили със снегоходки, под непрекъснат снеговалеж, посред зима, каквато не всички помнят, с биене на пъртина в продължение на седем часа и финиширане на челници – и се насладете на усещането. Защото Ники за пореден път се доказа и успешно прекара една доста разнородна като възможности и опит група по този маршрут и в тези условия. Без драми, без инциденти, без неистово напъване и зор. Съществена заслуга нещата да се случат има и моят съфамилник Свилен, който показа на живо ще е сила и мощ и с часове ни води през преспи, които не са по силите на всеки.

За да не загубя като читатели любителите на хронологическата постановка в разказа, ето и как се случиха нещата. Като много други приключения и това ходене започна (и завърши) за повечето от нас на крилете на БДЖ. Тренът закова спирачки на гара Каловер точно по разписание в събота сутринта, групата ни се събра в малката и спретната чакалня, освежихме се, след което се метнахме по машините. Да, буквално – за да се доберем до изходния пункт Паниците, ползвахме услугите на местни водачи на съветски високопроходими машини УАЗ. След култово возене с елементи на родео дойде време и за ходенето. Което, както вече стана ясно, бе със снегоходки. Надяването на тези приспособления от група въодушевени туристи по принцип е радваща окото гледка, защото не всеки успява от първия път да уцели правилната комбинация от каишки, но така или иначе се справихме.

Добре екипирани, с умерено темпо поехме по маршрута. Нямам за цел да ви отегчавам с детайлно описание на седем часа ходене в редичка, при силно намалена видимост, с кратки виглехидратни почивки. Единственият по-запомнящ се момент бе срещата с група завалии, тръгнали по същия маршрут преди нас, но без снегоходки. След часове на изтощително газене явно здравият разум е надделял и ги пресрещнахме когато вече се връщаха, недостигнали и до половината път до хижа Рай. Мога само да пожелая на колегите следващият път да комбинират по-успешно мотивация, енергия и екипировка.

За последно бе оставен напън по баир, изкачен без серпентина, а направо, през дебел сняг, покриващ също така дебел слой шума, за да се озовем вече по тъмно в хижата. В столовата бумтеше добре познатата на всеки бил там огромна печка. В стаята - една за цялата група - бе топло, стопаните са направили парно, с което спечелиха моите симпатии. Отдадохме се на леко хапване и разговор-разбор, доминирани от умората, докато дрехи и екипировка се сушаха. След което сънят взе своето.

Неделната утрин обаче бе като сън наяве за мечтателите, респективно като сбъдната мечта за фотографите! Синьо небе, без нито едно облаче; тихи и побелели върховете около хижата се виждаха с удивителни детайли; замръзналото Райско пръскало, притаено и укротено под дебелата ледена броня, бе все така внушително. За да ни напомни, че сме в сърцето на Южния Джендем, над главите ни се изви и орел, а изпъстреният с дребни следи искрящ сняг отговаряше на въпроса ни какво ли търси величествената хищна птица.

След като приказната природна картина бе запечатана в неприлично много мегапиксели, стана време да се отправим по обратния път. По вече направената от нас пъртина се вървеше леко, времето бе само за ходене и с наслада поемахме искрящият въздух, докато снегът поскръцваше под краката ни. Сегиз-тогиз някой клон решаваше да ни поздрави дружески, изсипвайки малко снежец, колкото да предизвика усмивка и закачки. Имахме доволно време за снимане и почивки. Гордият Ботев, забулван в леки облачета, доминираше над околната панорама и сякаш ни окуражаваше за следваща среща с него, била тя зимна или не. Вече току над Паниците се разкри и масивът на Триглав, район чутовно красив и грабващ окото.

Въобще не ми се искаше да се разделя с тази панорама, но пусто нали съм подвластен на елементарни импулси като глад, налага се. Сдадохме снегоходките, качихме се на високопроходима машина на ПСС, която ни свали в центъра на Калофер, след което похапнахме символично. Докато чакахме БДЖ да ни поеме отново на крилете си, за да ни върне в големия град, имахме време да поразмислим какво сме преживяли и видяли. За себе си мога да кажа, че бях доволен. Много доволен.

Ще завърша полутрадиционно. Първо – ходете! Обикаляйте с широко отворени очи и попивайте красотите на де що намерите балкани и върхове. Това възвисява духа. Второ – Ники, това момче Свилен много сила има, много нещо, съмнителен ми е, че ползва някакви стимуланти...